Историята за евреите, които България не спаси
Анализ от Ясен Бояджиев:
Декември 2012 година. В Атина министър председателите на България и Гърция изрично поддържат отхвърли на Брюксел да отвори пътя на Македония към договаряния за участие в Европейски Съюз, тъй като не съблюдава „ разпоредбите за разговор и добросъседство ". Андонис Самарас (тогавашният гръцки министър-председател) държи да се реши разногласието за името. Борисов желае да бъде спряна „ антибългарската акция “ и се концентрира върху филма „ Трето полувреме “, чийто исторически декор е точно депортацията на евреите от Вардарска Македония.
Преди пет години
" България е страната, която е избавила най-вече евреи по време на Втората международна война. (...) Ако сме могли, да сме избавили всички евреи в света, само че сме могли и сме избавили тези 50 000. Другите страни и това не са създали. (...) И България да заслужи да се вършат филми против нея? Това е все едно в този момент да обвиниш някого, че в Африка има бедстващи от жадност или от апетит хора “, споделя Борисов преди пет години.
Месец по-късно в телевизионно изявление повтаря същото: „ Българският народ е избавил 50 хиляди евреи. И никой различен народ не е направил това нещо в света. И не е вярно ние от нашите съседи да биваме непрестанно оплювани в тая посока ". Попитан непосредствено „ не е ли добре да отиде един български политик и да каже извиняваме се, да стъпим на чисто “, тъй като „ става дума за ориста и животите на хора, които са били под българска администрация “, Борисов дава отговор възмутено с въпрос: „ Да им се простим, че сме избавили 50 хиляди евреи? “. След което най-чистосърдечно си признава, че не познава българския Закон за отбрана на нацията, който в края на 1940 година вкарва антисемитизма като държавна политика. Обещава да го извади от архива и да го прочете, тъй като желае да си „ образува мнение и мнение въз основата на сериозен разбор “. И тъй като „ има исторически обстоятелства и събития, които несъмнено са многопластови или двупосочни “.
Фактите
Събитията, за които става дума, са точно такива. Скоро след приемането на упоменатия закон България влиза в Тристранния пакт. После са признати още два закона, които стават основа за лишаване на правата и имуществото на „ лицата от еврейски генезис “ и за предприемане на „ всички ограничения за споразумяване на еврейския въпрос ". Решението за заличаване на всички евреи на територията на Германия, в окупираните от нея територии и на териториите на съдружниците ѝ е взето от Хитлеристкото държавно управление през 1942 година. На 22 февруари 1943 немски прокурист и българският комисар по еврейските въпроси подписват съглашение за депортиране в „ немските източни области на най-първо 20 000 евреи “. На 2 март излиза съответното държавно разпореждане. На 4 март стартира депортирането на над 4 хиляди евреи от Беломорието, а на 10 март към концлагера Треблинка потеглят и над 7 хиляди евреи от Вардарска Македония. 500 от жертвите са бебета на възраст до една година.
По същото време е трябвало да стартира и депортирането на първите (близо 9 хиляди) евреи от „ старите “ територии. Тогава обаче се намесват пловдивският митрополит (и предстоящ патриарх) Кирил, софийския митрополит Стефан и група депутати отпред с Димитър Пешев. Надига се необятна социална опозиция, поради която проектите за депортиране на евреи от България са спрени и повече не се възобновяват.
Два паралелни описа
Това е историята на забележителното избавяне на българските евреи, която е добре известна. За разлика от другата история - тази за неспасените евреи от „ новоосвободените земи “, която в България е тематика табу в продължение на най-малко половин век. Българският роман за нея стартира едвам в края на 1990-те години, а през днешния ден към този момент може да се приказва за два паралелни описа.
Единият отхвърля съучастието на българските управляващи в събитията отпреди 75 години и надлежно нуждата от някаква форма на опрощение. Защото депортацията на евреите е била подредена от Берлин и България не е имала никаква опция да ѝ се опълчи (също както не могла да откаже да се включи в Тристранния пакт, тъй като на процедура към този момент била окупирана). Защото окупираните от немската войска Беломорие и Македония не са в държавните граници на българското царство - техен автентичен суверен е Германия и въпреки да са представяни като „ освободени “, тези земи са предоставени на България единствено за „ администриране “. Защото, отново по разпореждане от Берлин, наредбата, която трансформира локалното население в български жители, не се отнася до „ външните евреи “ и по тази причина те остават без българска протекция. И тъй като българските управляващи не знаели за взетото „ извънредно решение “ на еврейския въпрос и надлежно за крайната цел на депортацията (газови камери за всеобщо изтребване, а не заводи и трудови лагери).
Другият роман, без да отхвърля немската роля, упорства да се признае колаборационизмът на българските управляващи в това закононарушение. Защото депортацията е планувана, нормативно и логистично готова от тях. Защото е осъществена от тях с другояче рядко срещани в практиката им усърдие, систематичност и организираност. Защото крайната дестинация на превозването на евреите (за сметка на българската хазна) е била добре известна. Защото среднощното им „ повдигане “ е било придружено от свирепост и мародерства. Защото животът на тези хора наподобява част от договорка - цената за „ освобождението “ на Македония и Тракия, която хвърля срамна сянка върху героичното избавяне на българските евреи, каквото „ никой различен народ не е направил ". Затова, съгласно този роман, публична България би трябвало да откри метод да изиска амнистия.
Досегашната българска позиция
След дълги години на цялостно безмълвие българската публична позиция за тези събития се доближава по-скоро до първия роман за тях. Преди 10 години, през март 2008, израелски вестник заяви, че в Ерусалим президентът Първанов е „ признал отговорността на България за депортирането на евреите от Тракия и Македония “. " Не съм виждала обявата и не мога да я разясня. Вероятно това е тяхна трактовка ", опроверга известието говорителката на президента и добави, че той не е заемал друга позиция от публично оповестената.
Пет години по-късно, през 2013 в Париж, президентът Плевнелиев съобщи, че " страната ни ще се употребява с уважението на света, когато успеем да покажем обстоятелствата, каквито са, а не да премълчаваме един или различен аспект на истината ". Но добави: " Истината е безапелационна и тя демонстрира, че България не е била в положение и не е имала предпоставки да избави живота и на евреите във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия “.
Малко по-късно, на 8 март 2013 година, в декларация българското Народно заседание съобщи: „ Оценявайки обективно историческите събития, през днешния ден не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под немска пълномощия. Като осъждаме този незаконен акт, подхванат от хитлеристкото командване, показваме страдание, че не е било във опциите на локалната българска администрация да го спре “. За позицията на министър-председателя по това време стана дума първоначално.
Пет години по-късно
Какво се е трансформирало оттогава? Със сигурност се промени политическият климат в района. Дали заради осъзната преоценка на досегашните позиции или по прагматични съображения - новото македонско държавно управление промени тона и наличието на политиката към съседите си. Дълго отлаганият Договор за другарство, добросъседство и съдействие сред България и Македония към този момент е реалност.
Ясен Бояджиев
От друга страна можем единствено да гадаем дали Борисов към този момент се е срещнал със Закона за отбрана на нацията от 1940 година и „ въз основата на сериозен разбор “ е трансформирал мнението си за последвалите „ многопластови или двупосочни “ събития. Сигурно е обаче, че той прагматично следва дневния ред на новата си външнополитическа роля - районен водач, който помирява историческите разлики в името на бъдещето. Като дава и персонален образец. („ Върнем ли се към историята, нямаме бъдеще “, сподели той преди няколко месеца, отново в Скопие.) А възможна покана към Македония да стартира договаряния за участие в Европейски Съюз би могла да остане като дълготраен отпечатък от българското европредседателство, на което Борисов се е посветил.
В Скопие той най-вероятно ще се опита да сближи и помири двата описа, за които стана дума. Според формалното известие, министър председателят ще взе участие във възпоменателната гала и дружно с македонския си сътрудник ще сервира венец на паметника на починалите евреи. Позовавайки се на свои източници, някои медии настояват, че Борисов ще сервира и извинения за това, че преди 75 години България не е съумяла да избави евреите от придадените към Третото българско царство земи. Това опрощение сигурно ще провокира недоволства: за едни ще е прекомерно, за други - незадоволително. При всички случаи обаче самото наличие на българския министър-председател на този ден в Скопие е стъпка напред към моралния прочит на историята за неспасените от България евреи.
Декември 2012 година. В Атина министър председателите на България и Гърция изрично поддържат отхвърли на Брюксел да отвори пътя на Македония към договаряния за участие в Европейски Съюз, тъй като не съблюдава „ разпоредбите за разговор и добросъседство ". Андонис Самарас (тогавашният гръцки министър-председател) държи да се реши разногласието за името. Борисов желае да бъде спряна „ антибългарската акция “ и се концентрира върху филма „ Трето полувреме “, чийто исторически декор е точно депортацията на евреите от Вардарска Македония.
Преди пет години
" България е страната, която е избавила най-вече евреи по време на Втората международна война. (...) Ако сме могли, да сме избавили всички евреи в света, само че сме могли и сме избавили тези 50 000. Другите страни и това не са създали. (...) И България да заслужи да се вършат филми против нея? Това е все едно в този момент да обвиниш някого, че в Африка има бедстващи от жадност или от апетит хора “, споделя Борисов преди пет години.
Месец по-късно в телевизионно изявление повтаря същото: „ Българският народ е избавил 50 хиляди евреи. И никой различен народ не е направил това нещо в света. И не е вярно ние от нашите съседи да биваме непрестанно оплювани в тая посока ". Попитан непосредствено „ не е ли добре да отиде един български политик и да каже извиняваме се, да стъпим на чисто “, тъй като „ става дума за ориста и животите на хора, които са били под българска администрация “, Борисов дава отговор възмутено с въпрос: „ Да им се простим, че сме избавили 50 хиляди евреи? “. След което най-чистосърдечно си признава, че не познава българския Закон за отбрана на нацията, който в края на 1940 година вкарва антисемитизма като държавна политика. Обещава да го извади от архива и да го прочете, тъй като желае да си „ образува мнение и мнение въз основата на сериозен разбор “. И тъй като „ има исторически обстоятелства и събития, които несъмнено са многопластови или двупосочни “.
Фактите
Събитията, за които става дума, са точно такива. Скоро след приемането на упоменатия закон България влиза в Тристранния пакт. После са признати още два закона, които стават основа за лишаване на правата и имуществото на „ лицата от еврейски генезис “ и за предприемане на „ всички ограничения за споразумяване на еврейския въпрос ". Решението за заличаване на всички евреи на територията на Германия, в окупираните от нея територии и на териториите на съдружниците ѝ е взето от Хитлеристкото държавно управление през 1942 година. На 22 февруари 1943 немски прокурист и българският комисар по еврейските въпроси подписват съглашение за депортиране в „ немските източни области на най-първо 20 000 евреи “. На 2 март излиза съответното държавно разпореждане. На 4 март стартира депортирането на над 4 хиляди евреи от Беломорието, а на 10 март към концлагера Треблинка потеглят и над 7 хиляди евреи от Вардарска Македония. 500 от жертвите са бебета на възраст до една година.
По същото време е трябвало да стартира и депортирането на първите (близо 9 хиляди) евреи от „ старите “ територии. Тогава обаче се намесват пловдивският митрополит (и предстоящ патриарх) Кирил, софийския митрополит Стефан и група депутати отпред с Димитър Пешев. Надига се необятна социална опозиция, поради която проектите за депортиране на евреи от България са спрени и повече не се възобновяват.
Два паралелни описа
Това е историята на забележителното избавяне на българските евреи, която е добре известна. За разлика от другата история - тази за неспасените евреи от „ новоосвободените земи “, която в България е тематика табу в продължение на най-малко половин век. Българският роман за нея стартира едвам в края на 1990-те години, а през днешния ден към този момент може да се приказва за два паралелни описа.
Единият отхвърля съучастието на българските управляващи в събитията отпреди 75 години и надлежно нуждата от някаква форма на опрощение. Защото депортацията на евреите е била подредена от Берлин и България не е имала никаква опция да ѝ се опълчи (също както не могла да откаже да се включи в Тристранния пакт, тъй като на процедура към този момент била окупирана). Защото окупираните от немската войска Беломорие и Македония не са в държавните граници на българското царство - техен автентичен суверен е Германия и въпреки да са представяни като „ освободени “, тези земи са предоставени на България единствено за „ администриране “. Защото, отново по разпореждане от Берлин, наредбата, която трансформира локалното население в български жители, не се отнася до „ външните евреи “ и по тази причина те остават без българска протекция. И тъй като българските управляващи не знаели за взетото „ извънредно решение “ на еврейския въпрос и надлежно за крайната цел на депортацията (газови камери за всеобщо изтребване, а не заводи и трудови лагери).
Другият роман, без да отхвърля немската роля, упорства да се признае колаборационизмът на българските управляващи в това закононарушение. Защото депортацията е планувана, нормативно и логистично готова от тях. Защото е осъществена от тях с другояче рядко срещани в практиката им усърдие, систематичност и организираност. Защото крайната дестинация на превозването на евреите (за сметка на българската хазна) е била добре известна. Защото среднощното им „ повдигане “ е било придружено от свирепост и мародерства. Защото животът на тези хора наподобява част от договорка - цената за „ освобождението “ на Македония и Тракия, която хвърля срамна сянка върху героичното избавяне на българските евреи, каквото „ никой различен народ не е направил ". Затова, съгласно този роман, публична България би трябвало да откри метод да изиска амнистия.
Досегашната българска позиция
След дълги години на цялостно безмълвие българската публична позиция за тези събития се доближава по-скоро до първия роман за тях. Преди 10 години, през март 2008, израелски вестник заяви, че в Ерусалим президентът Първанов е „ признал отговорността на България за депортирането на евреите от Тракия и Македония “. " Не съм виждала обявата и не мога да я разясня. Вероятно това е тяхна трактовка ", опроверга известието говорителката на президента и добави, че той не е заемал друга позиция от публично оповестената.
Пет години по-късно, през 2013 в Париж, президентът Плевнелиев съобщи, че " страната ни ще се употребява с уважението на света, когато успеем да покажем обстоятелствата, каквито са, а не да премълчаваме един или различен аспект на истината ". Но добави: " Истината е безапелационна и тя демонстрира, че България не е била в положение и не е имала предпоставки да избави живота и на евреите във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия “.
Малко по-късно, на 8 март 2013 година, в декларация българското Народно заседание съобщи: „ Оценявайки обективно историческите събития, през днешния ден не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под немска пълномощия. Като осъждаме този незаконен акт, подхванат от хитлеристкото командване, показваме страдание, че не е било във опциите на локалната българска администрация да го спре “. За позицията на министър-председателя по това време стана дума първоначално.
Пет години по-късно
Какво се е трансформирало оттогава? Със сигурност се промени политическият климат в района. Дали заради осъзната преоценка на досегашните позиции или по прагматични съображения - новото македонско държавно управление промени тона и наличието на политиката към съседите си. Дълго отлаганият Договор за другарство, добросъседство и съдействие сред България и Македония към този момент е реалност.
Ясен Бояджиев
От друга страна можем единствено да гадаем дали Борисов към този момент се е срещнал със Закона за отбрана на нацията от 1940 година и „ въз основата на сериозен разбор “ е трансформирал мнението си за последвалите „ многопластови или двупосочни “ събития. Сигурно е обаче, че той прагматично следва дневния ред на новата си външнополитическа роля - районен водач, който помирява историческите разлики в името на бъдещето. Като дава и персонален образец. („ Върнем ли се към историята, нямаме бъдеще “, сподели той преди няколко месеца, отново в Скопие.) А възможна покана към Македония да стартира договаряния за участие в Европейски Съюз би могла да остане като дълготраен отпечатък от българското европредседателство, на което Борисов се е посветил.
В Скопие той най-вероятно ще се опита да сближи и помири двата описа, за които стана дума. Според формалното известие, министър председателят ще взе участие във възпоменателната гала и дружно с македонския си сътрудник ще сервира венец на паметника на починалите евреи. Позовавайки се на свои източници, някои медии настояват, че Борисов ще сервира и извинения за това, че преди 75 години България не е съумяла да избави евреите от придадените към Третото българско царство земи. Това опрощение сигурно ще провокира недоволства: за едни ще е прекомерно, за други - незадоволително. При всички случаи обаче самото наличие на българския министър-председател на този ден в Скопие е стъпка напред към моралния прочит на историята за неспасените от България евреи.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ